Абсурдният човек ♥ Албер КАМЮ
(Albert Camus in the 1957, by Robert Edwards (CC BY-SA 3.0)
„ Ако Ставрогин има вяра, той не има вяра, че има вяра. Ако пък не има вяра, не има вяра, че не има вяра. “ ~ „ Бесове “, Фьодор ДОСТОЕВСКИ
„ Моята равнища е времето “ – казва Гьоте. Ето една неуместна мисъл. Какво в действителност е неуместният човек? Този, който, без да го отхвърля, не прави нищо предвид на безконечното. Не тъй като стремежът му е непознат. Той просто избира своята храброст и своя разум. Смелостта го учи да живее без предопределение и да се задоволява с това, което има, разсъждението му демонстрира до каква степен се простират границите му. Убеден в своята премерена независимост, в своя протест без бъдеще и в своето мимолетно схващане, той продължава да се лута във времето на своя живот. Там е неговата равнища, там е неговата работа, която той не подлага на никаква преценка отвън своята. Един по-голям живот не може да значи за него различен живот. Би било непочтено. Не приказвам тук за смехотворната безкрайност, която назовават поколение. Мадам Ролан се базира на нея. Непредпазливостта е получила урок. Потомството драговолно загатва тази теза, само че пропуща да я реши. Мадам Ролан е безразлична на потомството.
Не може да става въпрос да обсъждаме морала. Виждал съм хора да действуват зле, притежавайки морал, и всеки ден откривам, че честността не се нуждае от правила. Има единствено един морал, който неуместният човек може да одобри, този, който е неотделим от господ: този, който се внушава. Но той живее точно отвън господ. Колкото до другите типове морал (тук подразбирам и аморалността), неуместният човек вижда в тях единствено опрощение, а той няма какво да оправдава. Тук изхождам от неговата кардинална непорочност.
Тази непорочност е рискова: „ Всичко е разрешено “ – възкликва Иван Карамазов. Това изказване също има своята глупост. Стига да не го опростяваме. Не знам дали се вижда добре: това не е зов на избавление и наслада, а горчиво умозаключение. Увереността в един господ, който би дал смисъл на живота, е доста по-привлекателна от ненаказаната мощ на едно злочинство. Изборът не би бил непреодолим. Но няма избор и тогава стартира горчивината. Абсурдът не освобождава, той сковава. Той не позволява всички дейности. Всичко е разрешено не значи, че нищо не е неразрешено. Абсурдът единствено връща еквивалентността на последствията от своите дейности. Той не предлага, закононарушението, това би било неразумно, само че утвърждава безполезността на угризението. Освен това, в случай че всички опити са безразлични, то опитът за дълг е толкоз състоятелен, колкото и всеки различен. Добродетелта може да бъде каприз.
Всички типове морал се основават върху визията, че действието има последствия, които го оправдават или го изличават. Духът, обхванат от парадокса, преценя единствено, че тези следствия би трябвало да бъдат обсъждани умерено. Той е подготвен да заплати. С други думи, за него има виновни, само че няма отговорни. В най-хубавия случай той ще одобри да оползотвори предишния опит, с цел да обоснове своите бъдещи дейности. Времето ще вдъхне живот на времето, животът ще послужи на живота. В тази равнища, по едно и също време лимитирана и изобилствуваща с благоприятни условия, всичко единствено по себе си с изключение на прозорливостта му се коства непредвидимо. Какво предписание би могло да се изведе от този неблагоразумен ред. Единствената истина, която може да му се стори поучителна, не е безапелационна: тя се съживява и се развива в хората. Така че не естетическите правила може да търси неуместният дух в края на своите разсъждения, а облици и мирис на човешкия живот. Няколкото случая, които следват, са тъкмо такива. Те наблюдават неуместното размишление, като му отдават своята същина и своята топлина.
Необходимо ли е да развъртвам концепцията, че един образец може да не бъде заслужен за подражателство (още повече, в случай че става дума за неуместния свят) и че тези облици не са безусловно идеални. Човек ще стане комичен, в случай че има пристрастеност за това, в случай че съблюдава пропорциите и извлече от Русо, че би трябвало да вървим на четири крайници, от Ницше, че би трябвало да бъдем груби към майка си. „ Човек би трябвало да е неуместен – пише един актуален създател, – но не би трябвало да бъде тъп. “ Поведенията, за които ще стане дума, могат да станат смислени единствено като се имат поради противоположностите им. Един свръхщатен чиновник в пощите е еднакъв на един поробител, в случай че двамата имат схващане. Всички опити в тази област са безпредметни. Между тях има такива, които служат, и такива, които не служат на индивида. Служат му, в случай че е умишлен. Ако не е, това няма значение: провалите на един човек се преценят не от събитията, а от него самия.
Избирам хора, които целят единствено изчерпването и за които осъзнавам, че се изчерпват. Не отивам по-далеч. Не желая да приказвам сега за един свят, в който мислите, както животът, са лишени от бъдеще. Всичко, което кара индивида да работи и да се бори, ползува вярата. Следователно единствената мисъл, която не е лъжлива, е безплодната мисъл. В неуместния свят цената на една концепция или на един живот се мери по нейното неплодородие.
От: „ Митът за Сизиф “ (Надеждата и парадоксът в творчеството на Франц Кафка), Албер Камю, ИК „ Андина “,
Снимка: Nobel prize winner, Albert Camus in the 1957, by Robert Edwards (CC BY-SA 3.0), en.wikipedia.org
